Село Габровица през вековете

Габровица и Габровските ханове

Това са две селища, разстоянието между които е само 1 километър. Те имат общ произход и съставляват едно цяло както в административно, така и във всяко друго отношение. Названията Габровски ханове и Габровица се свързват с наличието на изобилния габър в околните гори.

Предистория и предпоставки за зараждане на поселищен живот в региона на днешна Габровица.

Античността и Средновековието са епохи на движението, на постоянни войни и размествания на етнически и културни пластове. Строенето на пътища е основна необходимост възникнала в следствие на тези динамики. Римската империя изгражда система от пътища на Балканите, която е от основно историческо значение за развитието на полуострова и до наши дни. Един от тези пътища е Виа Милитарис (Път на войската) свързващ Балканите със Западна Европа. Наричан още Виа Диагоналис, Виа Сингидунум, в последствие и Цариградски друм, пътят минавал по линията Сингидунум (Белград), Сердика (София), Филипополис (Пловдив), Адрианополис (Одрин) и свършвал в Константинопол. Едно от разклоненията на Виа Милитарис преминава по горното течение на р. Марица през днешните Белово, Момина клисура, Габровски ханове, Костенец, където пътят отново се разклонява- в едната посока към Самоков, Ниш и Адриатика, а в другата през Момин проход се влива в основния път Виа Милитарис край Ихтиман. За обслужването на пътищата и преминаващите по тях пътници, войски и стоки римляните построяват множество пътни станции, спирки, помещения за нощуване и хранене, караулни кантони. Основният поминък на завладяните тракийски племена по горното течение на р. Марица, северозападните Родопи и североизточна Рила е рударството и ковачеството - занаяти от първа необходимост за преминаващите войски. Така покрай пътните станции и спирки започват да се образуват постепенно цели селища - процес, който продължава през цялото средновековие и периода на османското владичество.

Суки - античната граница между Изтока и Запада и връзката и с историята на региона на Габровица.

Суки е дума от езика на траките означаваща цепка, пукнатина. Така диите, бесите и диобесите кръстили тесният пролом между ридовете Еледжик и Голак от ихтиманския дял на Средна гора. Суки е проходът познат днес като Траянови врата. Суки е бил естествената преграда и гранична линия в античността между Тракия и Дакия, между римските префектури Ориент и Илирик и е бил възпрпиеман от античните историографи като разделна точка между римския и елинския свят, между Изтока и Запада. Суки е мястото през което след завладяването на земите на траките от римляните, ще преминава пътя Виа Милитарис. Рилмяните възприемат тракийското назваие Суки и го отбелязват на каменните обелиски, служещи като пътните карти с наименованието Confinium Succi - граничен пункт Суки. Тук римляните изграждат Mutatio Soneium - пътната станция Соней. През V - VI в. е изградена цялостна укрепителна система в Суки. Проф. Димитрина Митова-Джонова, археолог, ръководела разкопките на Суки през 1978-1987 г. разкрива следните части на охранителния комплекс: антична крепостна стена с триумфална порта над Виа Милитарис (локализирана в сегашната м. "Калето"), ромейска крепост "Стенос" (локализирана в сегашната м. "Марково кале"), укрепление на връх Еледжик, надгробна могила, градище при мах. "Гьола" на с. Долна Василица. Проф. Джонова датира с точност изграждането и използването на крепостта Стенос - от 491 до 582 г. след което бива изоставена. Античната порта и триумфалната арка били запазени до края на XVIII в. От началото на VII в. езика на елинските полиси окончателно се налага над латинския като официален език в Ромейската империя. Тогава и тракийското название Суки престава да се употребява за пролома, заменено от с елинското Βασιλική πύλη - Василики пули (Царска порта). От IX в.нататък, когато върху развалините на Стенос се установяват и заселват българите, се употребява и названието Българска порта в ромейските източници. По време на Османското владичество проходът е наричан от турците Капуджик дервент, а след Освобождението през 1878 г. е известен като Маркова капия. Название Траянови врата идва от летописа "Унгарското кралство" на Антонио Бонфини от XV в., където се описва кръстоносния поход на крал Владислав Варненчик срещу Османската империя през 1443 -1444 г. В този поход войските на Варненчик преминават край прохода Българска врата. Впечатлен от портата и арката Антонио Бонфини го назовава "Траянови врата", подвеждайки се по архитектурната прилика с арките и портите строени по времето на император Траян (53-117 г.). След Освобождението, когато започват да се публикуват множество исторически извори и изследвания, наименованието "Траянови врата" бързо добива популярност и се налага като исторически, географски и административен термин, официално използван за местността и прохода днес. В теренните проучвания на проф. Джонова за съжаление не са включени укрепените места в периферията на Стенос, едно от които е Градището над Габровските ханове. Че е част от цялостната защитна стратегия на Българската порта личи от самата локацията на Градището по южния фланг на прохода, в най- тясната част на пролома на Марица. Градището е сигурна преграда срещу обходни флангови действия, застрашаващи защитата на Суки и Стенос, както от изток, така и от запад. Във всички случаи това Градище представлява първопричината за зараждане на поселищен живот и се явява първообраз на възникналите в теснината на пролома на Марица Габровските ханове.

Значението на крепостите и градищата като първи поселища през ранното средновековие в региона на Габровица.

Всички крепости и защитни съоръжения, наричани по- късно градища и калета, разположени по протежението на Средна гора от Ветрен до Ихтиман са маркирани от археологията като антични (до V в.) или ранно средновековни (V - X в.) градежи. Една от тези крепости е Градището, намираща се непосредствено над днешните Габровски ханове. Освен за наблюдение и охрана на пътя Градището вероятно е служило и за поддръжка на пътя. Тук трябва да се отбележи един съвсем немаловажен факт от чисто географско естество. Проломът на р. Марица от Костенец до Момина клисура е най-тесен точно при Габровските ханове. Стръмно спускащите се скални скатове към северния бряг на Марица са постоянен източник на свличащи се в пролома скални късове. Затова може да се приеме, че Градището е изпълнявало целогодишно функция и на пътна поддръжка, което означава постоянно заселване на хора тук и образуване на крайпътно поселище. Примери за това колко изключително важна е ролята на укрепените пунктове за поддръжка на пътищата са битката през 986 г., когато именно през обходните на прохода Българска порта (Траянови врата) пътища войските на Самуил блокират Василий II в прохода и разбиват напълно войската му, и неуспешният опит на Владислав Варненчик да премине същия този проход през 1443 г. в кръстоносния му поход срещу Османската империя, тъй като османските войски преградили прохода и използвайки зимните студове блокирали пътя с камъни и скали, които заливали с вода и изградили непреодолимо ледено- скално препятствие пред кръстоносците. И в двата случая - да осигурят безпрепятствено придвижване на собствените си войски или да преградят непреодолимо пътя пред неприятелски войски, тези укрепени пунктове и градища са били с изключителна стратегическа важност. V и VI в. са период на разцвет на строителната дейност в Ромейската империя. Оттогава датира началото на стоежа на храма Света София в Константинопол, крепостния град Левке и раннохристиянската базилика край с. Голямо Белово, крепостта Литополис край с. Бъта, община Панагюрище, крепостта Асар край Панагюрище, крепостта Баткунион край с. Паталеница, община Пазарджик, крепостта Перистера край Пещера, оттогава датира и крепостото съоръжение Стенос в прохода Суки (Траянови врата). Дали Градището на Габровица е късно антична или ранно средновековна твърдина, дали е била част от защитната система на Суки, би могло да се установи с точност, ако бъде проучена с прецизните методи на датиране на съвременната археология. Но при всички положения тази крепост представлява първото поселище, основоположник и първообраз на Габрововските ханове.

Исторически фактори за възникване на българските средновековни поселища в региона на Габровица.

Съществуването на поселищен живот в землището на днешна Габровица преди да стане част от територията на българската държава през IX в. е малко вероятно. На територията на землището на селото липсват антични градежи и могили, които биха доказали съществуването на живот преди завладяването на Балканите от Римската империя. Самата Римска империя в завладяните земи строи пътища, станции и укрепени места, налагайки властта си над заварените поселища. Типично за Римската империя е да строи пътища и комуникации, да се налага административно и военно над съществуващите населени места в завладяните територии и в много по малка степен да създава нови населени места. С елинизирането на Ромейската империя през ранното средновековие и разделянето и от Западната римска империя започва по активен градеш на укрепени и поселищни места, едно от които е крепостната система Стенос в прохода Суки (Траянови врата). Не е известна причината поради която ромеите напускат и изоставят крепостта в края на VI в. но явно и тогава все още не може да се предположи някакво трайно възникване на поселищен живот в региона на Габровица. Славяните, които преди идването на прабългарите са били предимно земеделски племена, предпочитали да населяват равнини територии, така че и тук не може да се предполага някаква предпоставка за възникване на поселищен живот в полупланинските райони на днешните български земи. Чак след съюза им с прабългарите и образуването на българската държава, славяните и прабългарите започват да изграждат постоянни селища по цялата територия на българската държава. Политиката водена от хановете Крум (803 – 814 г.) и Маламир (831 – 836 г.) за незабавно установявяне на българска администрация в новопридобитите територии на юг от Хемус (Стара планина) и заселването на тези територии с българско население дава тласък на зараждането на нови поселения и побългаряваянето на съществуващи вече такива населени места. Предпочитани места за заселване са земите около древните пътища, укрепени и защитени землища, стратегически крепости и твърдини. Основен принцип при избор на място за поселище е то да може да бъде възможно най- добре защитено и отбранявано. На практика през средновековието всяко едно населено място е представлявало един вид крепост. Покръстването на българите при управлението на княз Борис I (852 - 889 г.) и приемането на слявянската писменост окончателно заличават племенните различия между славяни и прабългари в изграждането на единна народност. Могъществото на България при цар Симеон I (893 -927 г.) и продължителния мир при управлението на цар Петър I (927 - 969 г.) са другите фактори за изграждането на поселищната система в българската държава, такава каквато с малки изключения се е запазила и съхранила и представлява поселищната система на България днес. Още един фактор за образуването на поселища се създава през втората половина на X в., когато руси и печенеги масово нахлуват от североизток в българските земи около Дунав. Голяма част от българското население живеещо в тези територии се изселва в по- сигурните и защитени земи на юг от Стара планина, създавайки нови селища около руини на антични крепости, пътища, църкви или манастири в Горнотракийската низина, Рило- Родопския масив и укрепените места на Средна гора. Който и от тези фактори, или всички заедно да са били предпоставка за възникване на Габровските ханове, в основата на всичко е стратегическия проход Суки (Траянови врата). Ключовото значение на прохода Траянови врата и околните крепости за средновековна България се потвърждава още през X в. Събитията разиграли се на 17 август 986 г., когато цар Самуил разгромява император Василий II в клисурите на прохода, представляват най- тежкото поражение което ромейски владетел е претърпявал в поход срещу България. Струпването на многочислени войски, удържането на решителна победа и емоционалния отзвук издигат значението на мястото на дадена битка и представляват още един ключов фактор през средновековието за възникване на селища около подобни стратегически места. Самата битка на 17 август 986 г. е описана от историографа Лъв Дякон, пряк очевидец и участник в нея. Въпреки, че основното ядро на войските на Василий II са разбити именно в теснината на прохода и около руините на неизползваната след VI в. крепост Стенос, битката се е разиграла на доста широк периметър, тъй като ромеите са били преследвани по протежение на пътя почти до Ветрен. Българите на Самуил и Арон са се придвижвали незабелязано и успоредно на южния фланг на войските на Василий II от Средец до самия проход Траянови врата. Там, като изплзвали околните пътища, българите се прехвърлили през баирите и затворили в обръч ромеите в прохода. Тази битка решително е тласнала вразвитието на селищата и самочувствието на българите в земите около историческия проход.

Първото заселване на землището на Габровица е било през средните векове, най- вероятно през периода VI - X в.

Датирането на възникване на малките селища в средновековна България и в средновековието изобщо, при липса на писмени извори за конкретно селище, е възможно единствено чрез археологията и нейните методи на датиране на археологическите обекти. За съжаление поради редица фактори българската археология обръща много малко внимание на малките селища в България, които нямат някаква пряка връзка с големи исторически събития или не са предполагаем обект на находки със значимо културно-историческо съдържание. Затова и датирането на възникването на поселище при днешните Габровските ханове е по- скоро с вероятност отколкото с точност. Първопричината за възникване на това поселище се обуславя от два основни фактора - пътят Виа Милитарис с разклонението му преминаващо през днешните Габровски ханове и последвалите строежи на пътни станции, крепости и градища с античен или ранно средновековен ромейски или български произход по билата на Еледжик от Ветрен до Горна Василица и Ихтиман. Първите в българската историческа наука проучвания на Траянови врата и околните крепости предприемат д-р Иван Велков (1881 -1958 г.), проф. Петър Мутафчиев (1883 -1943 г.). и Георги Баласчев (1869 -1936 г.). В проучването си "Стариятъ друмъ презъ Траянова врата“ от 1937 г. (Избрани произведения. Том 2, С. 1973 г.), проф.
П. Мутафчиев извежда данните от теренните проучвания на видимите над земната повърхност останки на тези крепостните съоръжения, без да се наема с точна датировка на тези обекти. И тримата учени обаче са категорични, че това са ранно средновековни археологически находки. С възхода на българската държава през IX в. и след завладяването на областта Средец (София) от хан Крум през 811 г, и Горнотракийската низина и западните Родопи от хан Маламир през 836 г. българите трайно се настаняват в Пирин, Рила, Родопите и Тракия. В завладяните теритирии се установява незабавно българска администрация и се заселват българи, създават се селища. Укрепването на планинските проходи и пътища на Еледжикския дял на Средна гора е от основно стратегическо значение за възпиране на инвазиите на ромеите от югоизток през Тракийската низина както към Средец и Македония, така и към западна Мизия. И въпреки, че българите не възстановяват изоставената през 582 г. и рушаща се крепост Стенос в прохода Суки (Траянови врата), наличието на поселищен живот около прохода се доказва и от археологическите находки в региона и от Битолския надпис на цар Йоан Владислав от 1016 г., където се споменава поселището Щипон - нелокализирано още от археолозите укрепенo населено място в землището на гр. Ихтиман, както и крепостта Левке край с. Голямо Белово, за която проф. Петър Мутафчиев предполага, че е била център на епархия още от приемането на християнството от българите през X в. В начален етап са археологическите проучвания в местността Капията в землището на с. Долна Василица. Тези проучвания могат да дадат решителен отговор за развитието на поселищния живот в региона. Съществувалото селище в тази местност е поселището първоизточник, което в следствие се разраства, създавайки селищата и махалите на Горна Василица, Долна Василица, Немирово (Мирово), Момин проход (Сулу дервент) и съвсем вероятно и Габровските ханове. Топонимът Василица е свързан с името на прохода Траянови врата, който ромеите наричали Василики пули (Царска порта). По времето на хан Крум проходът е гранична линия между България и Ромейската империя. След хан Маламир проходът започва да се нарича и Българска порта. Характерното изговаряне на гръцкото "к" като "ц" в старобългарския език както например кесар, изговаряно като цар или Василики като Василици ни дава името на селището, запазило се и до днес чрез селата Горна и Долна Василица. Априорно, преди точните данни от теренните археологически проучвания, създаването на това селище се предполага в периода от IX в. нататък заедно със създаването на поселищната мрежа в новопридобитите територии от Българската държава на юг от Стара планина, Тракия и Рило - Родопския масив. Що се отнася до първото заселване на днешните Габровските ханове не е ясно с какво наименование е било Градището над хановете, нито как са се наричали самите ханове, постоянно ли са били населявани или са населявани с прекъсвания в различните исторически епохи. Точен отговор може да даде само археологическо проучване на землището на Габровица. Но вероятността за първоначално зараждане на поселищен живот в землището на Габровица с оглед на историческите събития и процеси отвежда към периода VI - X в.

Специфични особености за историята на Габровица и възникаването на първото поселище при Габровските ханове.

Когато става въпрос за възникване на дадено населено място историческата наука приема най- ранните факти и документи - археологически находки, писмени извори, находки на материалната и духовната култура, които говорят за човешко присъствие в дадено землище, територия или ареал. Случаят с Габровица е специфичен, тъй като поселището е съставено от две населени места, с разстояние от около километър едно от друго, но с един общ корен - Габровските ханове и Габровица. Габровските ханове са по- старото селище от което в последствие възниква и Габровица. Възникването на селище при днешните Габровските ханове се предполага вероятно в периода VI - X век, докато Габровица възниква не по рано от средата на XVIII век, когато в Османската империя се зараждат и вилнеят разбойническите отряди на кърджалиите. Затова и историята на Габровица е история на две населени места, макар и с един общ корен. За Габровските ханове най- ранният артефакт, говорещ за човешко присъствие е Градището над днешните Габровски ханове. Вероятно при едно археологичско проучване на землището на Габровица биха се намерили и други находки, които да датират с точност възникването на поселищен живот тук. Всички посочени дотук факти и аргументи говорят в подкрепа на предположението за възникването на поселищен живот на територията на Габровските ханове през VI - X век. През IX -X в. по цялата територия на тогавашна България възникват 20 000 селища. Тогава именно се оформя феномена, който проф. Бистра Цветкова нарича "българското пространство". Тогава е преходът от номадски към уседнал земеделски начин на живот, тогава се формира неразривната връзка на българина със земята, с мястото където е роден, с държавата му. Неслучайно повече от 80% от днешните селища на територията на България са се зародили именно в ранната история на българската държава от VII - X в. Вековете XI - XII са период на ромейско владичество върху българските земи, налагане на прониятна система на земевладение, етнически размествания и социален и духовен колапс за българското пространство. В този период възникването на селища, особено български, замира почти напълно. От XIII - XIV в., периода на Втората българска държава, съществуват доста повече извори за развитието на поселишната система и обществените отношения, отколкото за времената IX - X в. Основната информация идва от множеството грамоти и хрисовули на българсите владетели, с които се уреждали поземлените и социалните отношения в тогавашното българско пространство. От този период е находката на възрожденеца Стефан Захариев описана в неговото "Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза" от 1870 г. - надпис върху мрамор, вграден в църквата "Св. Георги" в Момина клисура, който гласи че строителството на храма е завършено през 1355 г. Този извор показва че в средата на XIV в. Момина клисура вече е съществувала като селище. Летописците на кръстоносния поход на полско - унгарския крал Владислав III Ягело през 1443 г. съобщават за помощта, която местното българско население им оказва при неуспешния им опит да пробият блокирания от османците проход Капуджик дервент (Траянови врата) в тежките декемврийски условия на 1443 г. Оттук впрочем произлиза топонимът "Траянови врата" за прохода. Летописецът Антонио Бонфини, който описва кръстоносния поход в монографията си "Унгарското кралство", впечатлен от античните руини в прохода и арката над пътя прави предположение, че това са градежи на император Траян и нзаовава прохода Траянови врата, име станало популярно и използвано за прохода днес. Една от колоните на кръстоносците, които се опитвали да заобиколят блокирания проход достигат до Сестримо, където поради тежките условия се отказват да продължат към Тракия. В османски административен документ от 1472 г. Сестримо е описано като "Сестрине", населявано изцяло от българи. Заедно със споменатия в Битолския надпис и от ромейския хронист Йоан Скилица още през XI в. Стопонион - Щипоне в землището на Ихтиман и крепостта Левке (с. Голямо Белово), съществуваща още от късната античност, времевата линия на създаването и съществуването в пределите на българската държава и създадени като български поселища Ихтиман - Василица - Габровски ханове - Сестримо - Момина клисура - Голямо Белово, се разполага в периода от IX в. най- късно до началото на XIV в. Предвид на историческите събития, разместванията и смесванията на етнически и културни пластове в българските земи и изграждането на българското пространство с много по- голяма вероятност може да се предположи и да се фиксира тази времева линия именно в периода IX - X в. в сравнение с възможността създаването на тези поселища да е в периода XII - XIV в. При всички положения тези поселища са средновековни български от периода преди османското владичество. Дали са били постоянно населявани, дали са били вторично заселвани след периоди на обезлюдяване в следствие на войните и бедствията през вековете, тези селища запазват чисто българския си облик по време на османското нашествие през XIV в. през последвалите пет века владичество, за да съществуват и днес.

Завладяването на България от османците и установяване на османско владичество през XIV - XV в.

XIII и най- вече XIV в. са особен и съдбоносен период в историята на народите на Балканския полуостров. Започналите с кръстоносните походи политически промени на полуострова били последвани от процеси на децентрализация на властта в балканските държави и отцепнически действия на представители на аристокрациите, които откъсвали подопечните им територии и ги обособявали в свои държави. Подобно разпокъсване на централизираната държава е характерно избощо за цялото европейско средновековие в този период, но на Балканите тези процеси били с доста по- драматичен характер. Навлизащи в своето могъщество градове- републики Венеция и Генуа установили през XIV в. пълен военен и търговски контрол над Средиземно море. От изток се надигал Османския бейлик. В тази обстановка разпокъсаните и военно отслабени балкански държави не можели да реагират адекватно на настъпващите събития. Политическите, социалните и обществени кризи в балканското средновековно развитие се задълбочили още повече. В средата на XIV в. се стига до там Балканите да се раздробят до такава степен, че да достигнат бройката от четиридесет държавни образувания, всяко претендиращо за своята независимост и територия. Във войните помежду им владетелите на тези държави използвали като съюзници населяващите тогава Мала Азия племена - кайъните на Осман и айдъните на Умур бег, като са им отворили по този начин пътя към Балканите. Помнейки многобройните арабски опити за нашествия през миналите векове, както и успешното им отблъскване от полуострова, балканските владетели не възприемали тези племена като евентуална заплаха. За разлика от арабите обаче, кайъните на Осман свободно движещи се из Балканите в качеството си на съюзници, опознали отблизо уседналия начин на живот на християните, развитата търговия и занаяти, богатството на плодородните земи. Започнали да завладяват тези територии, да подчиняват военно отслабените балканските народи и да ги принуждават да създават за тях благата, които досега тези народи са създавали за себе си. Номадската същност на османския бейлик, номадският начин на водене на война и овладяване на територии, съчетано с ислямското възприятие, че смисъла на живота се състои във водене на свещенна война в името на пророка (джихад) срещу неверниците (гяури) са факторите, срещу които разединените балкански държави не могли да се противопоставят. Стремглавият възход и могъщество на Османската империя се дължи именно на обстоятелството, че завладените земи били с развито земеделие и занаяти, т.е. с готова икономическа структура, която да ползват. За османците оставало само да продължават да завладяват повече територии. Пъргавите номади се организирали за военни походи изключително бързо, а призива за "свещенна война" обуславял фанатизма и жертвоготовността в битките. Балканските, а после и централно европейските държави, с тяхната тромавост на военна мобилизация, сложност на обществените, социалните и политически отношения не могли да се противопоставят решително и по този начин през 1529 г. пределите на Османската инперия на запад достига до стените на Виена. В краят на XIV в. българската държава е разделена на Търновско царство, Видинско царство и деспотство Добруджа. След битката при Черномен (с. Орменион, Гърция) на 26 септември 1371 г. където войските на сръбските деспоти Вълкашин и Углеша претърпяват разгром от войските на Мурад I, османците вече присъстват на Балканите не като съюзници на балканските владетели, а като завоеватели. През 1388 г. под тяхна власт попада Добруджанското деспотство, през 1393 г. ликвидират Търновското царство, а през 1396 г. със завладяването на Видинското царство налагат над българските земи пет вековно владичество.

Регионът на Габровица в края на XIV в. и съпротивата срещу османското владичество през XV в.

Падането на землището на Габровица под османско владичество се случва през 1372 г., когато Лала Шахин (1330 -1382 г.) - пълководец на султан Мурад I (1326 - 1389 г.), завладява прохода Българска порта (получил османското название Капуджик или Капълъ дервент, дн. Траянови врата), Ихтиманската низина и Самоковското поле. Лала Шахин е първият бейлербей (управител) на новосъздаденото бейлербейство Румелия, което включва всички балкански земи, завладяни от Османската империя. Осигурил си владението на стратегическите проходи и възвишения в Ихтиманска Средна гора Лала Шахин нахлува в Софийското поле с цел да превземе крепостта София, като успява да постигне това след цели десет години - през 1382 г. В своя "Доклад за обсадата на София" Лала Шахин дава ценни сведения за живота на българите. Ето част от тях: "Аз, сердар на османските победоносни войски, които воюват с кюфарските (неверници) владетели в центъра на Румелия, няколко пъти опитвам щастието си да превзема и присъединя към ислямската държава обширната, равна и богата равнина на Софийското поле, както и самата крепост София. Тая крепост е силна, здрава и много яка, та всички наши налитания и атакувания остават безпо­лезни. Убедих се, че тази яка и много силна крепост със сила и юначество не ще може да се превземе скоро, ако не се употребят в случая някои хитрости и изкусни военни планове. Вътре в крепостта има многобройна кюфарска от­брана армия, войниците на която едри, мустакати и на вид добре калени в боеве, само че са навикнали да употребяват вино и ракия - с една дума, хора веселяци. Откъм продоволствия, крепостта има в себе си изобилно храни: жито, брашно и жива стока - едър и дребен добитък. Софийската котловина е много изо­билна в земеделско и скотовъдно отношение. Тя може да храни за дълго време огромна армия. София, като заобиколена от близки гори и планини, има преизобилно студени балкански води за пиене на населението и за поене на многобройните стада, с които тъй много се слави тая страна. Климатът е добър, умерен и много здравословен. Овощия от всякакъв род и лозя там има в изобилие. Търговията в града е доста развита, защото на всяка страна се съглеждат като пиявици наредени пътища, по които сноват насам-нататък пътници-търговци, търговски кервани с разни стоки и изделия, които се работят в София и се разпространяват по всяка посока за Румелия и за по-нататък. Пътищата и друмовете са много големи. Полето и горите са пълни с изобилни треви и овощни дървета. Има и големи балкански дървета за градежи. Така щото София и Софийското поле представляват истинска райска ябълкова градина. При това, вътре в София има и минерални горещи води, що служат за нуждите на населението, което е доста красиво, едро и стройно на глед, с весело настроение.". Този документ е изключителен по своята същност защото дава точна представа за живота на българите в края на XIV в. Крепостта Средец по време на Втората българска държава XII -XIV в. е главен град на западните български земи, средище на търговия и занаяти и важен духовен център. През XIV в. за града все по- често започва да се употребява названието София свързано с базиликата "Света София", съществуваща там още от античнния IV в. Близостта на София до региона на Габровица - един ден път, както и обстоятелството, че основните пътни артерии от София към Тракия преминават в непосредствена близост дават предположение, че картината описана от Лала Шахин напълно се съотнася и за земите на Габровица. При това положение съвсем естествена е съпротивата срещу нашественика и завоевателя. След 1396 г. с окончателното завладяване на българските земи от османците съпротивата не стихва, но добива твърде стихиен и локален характер. Лишени от аристокрацията и висшето духовенство българите загубват естествените си водачи. Разкъсват се връзките вътре в обществото. При липса на териториална цялост съпротивителните движения се капсулират и ограничават в пределите на дадени географски или селищни региони. Няколко са сериозните опити за отхвърляне на османското владичество до XVII в. - въстанието на Константин и Фружин от 1408 г., Първото Търновско въстание на Дионисий Рали, Теодор Балина, Павел Джорджевич и братя Соркочевичи от 1598 г., Второто Търновско въстание на Ростислав Стратимирович и Савелий Дубровски от 1686 г., което обхваща и региона на Габровица и Софийското поле и Чипровското въстание от 1688 г. Регионът на Габровица взема пряко участие в кръстоносния поход на полско - унгарския крал Владислав III Ягело (1424 - 1444 г.) и трансилванския воевода Янош Хуняди (1407 - 1456 г.). През декември 1443 г. войските на кръстоносците правят неуспешен опит да преминат през проходите Траянови врата и Златишки на път за Тракия и Одрин. В стремежа си да заобиколят блокираните от османците проходи отрядите на кръстоносците използват всички обходни пътища на двата прохода, като един отряд достига до Сестримо, където днес има изгдигнат мемориал в чест на събитието. Тежките зимни условия принуждават кръстоносците да се оттеглят в посока София. През следващата 1444 г. Владислав III Ягело загива в битката край Варна и получава прозвището Владислав Варненчик. С разгрома на този кръстоносен поход османската империя окончателно затвърдява владичеството си над българските земи.

Българското пространство и българите през XV век в процеса на налагане на османското владичество.

Нашествието на османците и завладяването на българските територии е било истински шок за българското пространство. Унищожаването на войската, аристокрацията и висшето духовенство прекъснало жизнено важните връзките в българското пространство и то се разпаднало, запазвайки единствено основните си структурни клетки - поземлената и християнската община. Нашествието на османците не било поредния военен конфликт, толкова характерен за Балканите през XIV век, а сблъсък на два свята, нямащи никаква допирна точка и нищо общо помежду си. Сблъсък на номадския и уседналия начин на живот, сблъсък на християнство и ислям, сблъсък на православната мистика и съзерцателно възприятие на света с примитивното и агресивно ислямско светоусещане, характерно за пустинята, откъдето води своето начало. Сблъскък, в който място за компромиси няма. Във всяко едно отношение - политическо, икономическо, демографско, културно и религиозно, османското владичество представлява пълна катастрофа за българския народ. Наложената система, която освен че е все още на примитивния етап на родовообщинни отношения, е и изцяло подчинена на нормите на исляма и основния му закон шериата. Унищожаването на българската аристокрация и духовенство лишава българския народ от политически и духовни водачи. Налаганият от Османската империя принцип на разделение на поданниците на верска, а не на народностна основа изолира българсия народ от естественото му развитие, превръща го в безлика подчинена маса. При липсата на държава и аристокрация селската община и християнската принадлежност се превърнали в основни структури, пазители и съхранители на българската народност. Казано по друг начин българското пространство през XV - XVII в. наподобявало организъм, който неочаквано е загинал и се е разпаднал на отделни клетки. Най- точните думи за описването на тези събития намира проф. Христо Гандев (1907-1987 г.), който споделя в своята монография "Българската народност през XV в." ( С., 1972 г.) следното: "Да се разказва за най-страшния век от живота на българския народ не е благодарна задача. Изследователят изпитва мъчителното чувство на отговорност дали точно ще отмери и дали вярно ще съчетае мрачното със светлото и безразличното със съдбоносното в битието на поколенията, които изпълват този век". В политически аспект със завладяването на българските територии българското пространство било въвлечено в постоянни военни действия, които османците водели както срещу външните си неприятели, така и в династическите битки, които водели претендентите за престола на султана. Целият XV век българските земи били арена на непрестанни набези и битки, от които най- силно страдало българското население. В демографски аспект проф. Гандев посочва за този век цифрите от 1 400 разрушени и унищожени български селища и 360 000 избити, пленени или избягали в странство българи, при население в сегашните български земи от около 1,5 милиона българи. В социален аспект българите като християни и неверници били третирани като най- ниско ниво на обществената йерархия в Османската империя. Облагани по силата на това с допълнителния поголовен данък "джизие", както и редица забрани и ограничения - носенето на оръжие, язденето на кон в присъствието на мюсюлманин, регулацията на височината на българските домове и храмове, българите изпаднали в абсолютна зависимост от завоевателите. При това положение те се капсулирали в пределите на селската или градската община, които останали единствените форми на структуриране на българите в социален и обществен аспект в рамките на османското владичество. Алтернативата за промяна на това положение била единствено в приемането на исляма, което позволявало да се ползват всички облаги на мюсюлманското население. В духовен аспект българите не само че загубили духовните си водачи, но и Българската православна църква загубила своята независимост и била подчинена на Цариградската патриаршия. Така, освен политическия, социален и икономически гнет, на който било подложено българското население от османските завоеватели, в духовен аспект се наложила и друга зависимост, особено болезнена за българите - зависимост от доктрината и идеологията на елинизма, налагани от Цариградската патриаршия.

Административна, институционна, поземлена, данъчна и социална структура на Oсманската империя през XV – XVII в.

С османското завладяване на българските територии започнала да се налага и османската поземлена и административна система. Процесът продължил почти целия XV век, като се разгърнал с пълна сила и бил вече безпрепятствен след поражението на антиосманския Кръстоносен поход на Владислав III Ягело от 1443 - 1444 г. Първоначално всички балкански територии завладяни от османците били обособени в бейлербейство (провинция) Румелия. Начело на бейлербейството стоял лично назначен от султана управител - бейлербей а от края на XVI век валия. Лала Шахин (1330 - 1382 г.) пълководец на султан Мурад I (1326 - 1389 г.) е първия бейлербей на Румелия. Бейлербейството, което след реформата от 1598 г. се заменило с административната единица вилает, се разделяло на санджаци или ,ливи (окръзи). Санджаците не били строго установени териториални единици и често меняли обхвата на териториите си в зависимост от промяната на статута на дадени поземлени владения. Характерно за османската империя е, че административното деление се определя от фискалната политика и военната повинност на дадена територия. Затова и често административните единици променяли своите граници и територии в зависимост от фискалните и най- вече военни нужди. Начело на санджака стоял санджакбей, пряко подчинен на бейлербея, в последствие на валията. Санджаците от своя страна се разделяли на кази (околии), начело с каймакам. Казите били и седалище на кадия - съдебна институция в Османската империя. Подразделение на казата и доста често неин синоним е нахията (община), която съставлявала селските и градските поселища намиращи се в нейната територия. Нахията се управлявала от наиб (заместник кадия). Българските села и градове се представлявали пред османската власт от своите първенци и старейшини, наричани кметове и кнезе, които изпълнявали ролята на колективен орган на управлението на селската или градската община. Османците запазили заварената по време на завоеванието структура на българските селски и градски общини, като по този начин избегнали налагането и поддържането на свой административен апарат в тях. Както отбелязва проф. Елена Грозданова: "Тази вътрешнообщинна дейност, съчетана с цялото многообразие от защитни функции на общината, я правят в годините на чуждото владичество „огнище на народен живот" и се оформят като важни фактори за съхраняването на българската народност" ("История на българите", том II, 2003 г.).

В държавен аспект Османската империя представлява ислямски халифат с пълна и неограничена власт на султана. Структурирана по подобие на ислямското светоусещане за "един е Аллах", така и султана е единствен и пълновластен господар, пред който дори и най- висшите рангове и чинове в Османската империя имат статут на обикновени поданици. Тази централизация до голяма степен предопределя могъществото на Османската империя през XV -XVII в. Европейските християнски държави през този период са в стадий на децентрализации, феодални раздробявания и сепаратизъм. Кралската власт в тези общества се олицетворява от принципа "пръв сред равните", докато властта на султана има този абсолютизъм, който европейските владетели достигат едва от средата на XVII в. и то само във Англия за кратко при крал Чарлз I (1625 -1649 г.) и по устойчиво във Франция при кралете от Луи XIV (1643 - 1715 г.) до Луи XVI (1774 -1791 г.). Това обстоятелство, както и самата система на получаване на доходи срещу военни задължения обуславят могъществото на Османската империя през XV - XVII в. и хегемонията и в почти половин Европа. Друго едно много важно обстоятелство, което крепи и поддържа този абсолютизъм на султаните е начина по който се структурира султанската и държавната администрация. Султанската гвардия, както и голяма част от висшите държавни служители се подбирали от специално обучени и фанатично верни на султана еничари. Еничарската институция, създадена още с първите завоевания на Балканите, представлява корпус от набирани в ранна юношеска възраст (8-15 годишни) християнски момчета от завладените територии, които получавали специално образование и обучение в казарми в Одрин и Цариград, след което от тях се рекрутирала султанската гвардия, други били препращани в еничарския корпус - елитна войскова единица, а част от тях били назначавани на висши държавни длъжности. Пряко подчинени на султана еничарите били основния стълб на султанския абсолютизъм, както и сигурна преграда срещу опитите на знатни родове в османската йерархия да узурпират султанската власт. Независимо от кръвопролитията, които ставали винаги при престолонаследяването, те си оставали само вътре в султанското семейство. Неслучайно през цялото си шествековно съществуване Османската империя е управлявана единствено от династията създадена от Осман I (1299 -1324 г.). Втори по значение в османската йерархия след султана били великия везир и шейх юл-исляма. Великият везир оглавявал правителството на Османската империя и бил пазител на държавния печат. Под негово подчинение били другите везири изпълняващи службата на министри. Заседаванията се водели в т.нар. диван - персийска дума означаваща и учреждение и мебел. До средата на XIX в. великите везири се назначавали и сваляли единствено от султана. Този султански съвет, станал известен като "Високата порта" (наименование дошло от голямата порта на двореца Топкапъ, където заседавал дивана) управлявал цялата държавна администрация на по ниските нива - управителите на провинциите и окръзите, военните гарнизони, фискалните служби, продоволствието, земеделието, занаятите и търговията. Шейх юл-ислямът (по късно главен мюфтия) ръководел духовния и религиозен живот в Османската империя. По силата на това, че ислямската общност се управлява по кодексите на шериатското право, залегнали в Корана, цялата съдебна система на Османската империя - кадийската институция била под надзора на шейх юл-исляма. Той също се назначавал от султана и до средата на XVI в. длъжността е била пожизнена.

Териториите завладявани в хода на османската експанзия на Балканите били считани за мирийски земи, собственост на султана. С установяването на османското владичество и с процесите, които настъпват в османското общество при прехода от номадски към уседнал начин на живот се установяват трите основни форми на земевладение - държавни (султански) хасове, вакъфи и ленове. Султанските хасове съставляват най- плодородните земи, развитите занаятчийски центрове, пристанища, рудници. Всички по големи градове и занаятчийски центрове в българските земи били били включени в състава на султанските хасове. Вакъфите са големи поземлени владения първоначално раздавани от султана на неговите висши сановници и членове на султанското семейство под формата на мюлкове, като безусловна форма на земевладение или като хасове с висок годишен доход. Въпреки че мюлковете като частни владения можели да се наследяват, техните собственици, както и тези на хасовете си оставали зависими от благословията на султана, който можел във всеки един момент да конфискува въпросния имот. Затова тези собственици дарявали част от приходите си за благотворителни цели за "вечни времена" - за строителство или издръжка на джамии, училища и други богоугодни дейности, като по този начин обвързвали поземленото си владение с религиозните институции, които били свещени и неприкосновени. Така тези владения придобивали статута на вакъф и си гарантирали безусловната собственост и наследяване. Султанските хасове и вакъфите заемали почти 2/3 от територията на днешна България. Останалата част от земята била разделена на ленове - форма на условно земевладение, която се предоставяла срещу задължението за изпълнение на военна служба във войските на султана - спахийската конница. Тези ленове се предоставяли само за периода, в който се изпълнявала военната задълженост и не можели да се наследяват. Доходите от тези ленове били изплащани за военнозадължения земевладелец от фискалните служби, като съвсем не било рядкост самия ленодържател изобщо да не е стъпвал във владението си. Леновете били разделени на три категории - тимари, зиамети и хасове в зависимост от дохода, който се получавал от тях. Тимарите били най разпространената форма на ленно земевладение. Те носели до 20 000 акчета годишен доход, който се формирал от събираните данъци на едно или две села, които образували тимара. Тимарите се раздавали на редовия състав на спахийската войска. Зиаметите били по- големи владения от тимара, с доход до 100 000 акчета годишно и обхващали няколко села или градове. Зиаметите били раздавани на по- ниските командирски чинове във войската и служители на провинциалната администрация. Хасовете били големи поземлени владения, с доход над 100 000 акчета годишно и били предотстъпвани на висшите офицери и на знатните османски сановници.
С оглед на продоволствените нужди по време на завоеванията и запазване на развитите форми на земеделие в българските земи османците запазват и не променят основната икономическа структура, утвърдила се в доосманския период на средновековната българска държава - индивидуалното стопанство на жителите на селата и градовете. През средновековието индивидуалното стопанство е основната производителна сила и фундамент на икономическото развитие. Към индивидуалното стопанство спадали нивите, лозята, градини, ливади, воденици, мелници, кошери. В османските документи индивидуалното стопанство е отбелязано като чифлик или бащина. С цел да се поддържа зависимото положение на българското население и неговото приравняване към най- ниското стъпало на османската социална йерархия, бащините чрез специално издаден закон могли да бъдат с размер от 80 до 150 дюнюма (1 дюнюм = 919 кв. метра) в зависимост от местоположението и плодородието на земята. Чрез задължението да се плащат данъци и отчисления от добива на съответния спахия, ако земята се намирала в тимарско владение или към някое учреждение или държавата, ако земята се намирала във вакъфско или хасово владение, стопаните на бащините получавали тапия (документ) за собственост върху земята и правото да я наслeдяват, продават или заменят. Тази собственост не била пълна, тъй като била обвързана със задължение към тимариота или държавата. което на практика представлявало споделяне на тази собственост с държавата посредством данъчната обвързаност. Пълна и безусловна собственост били само дворните места и къщите в рамките на селото или града. Необработваемите земи, пасищата, сечищата и горите прилежащи към дадено населено място се ползвали колективно и били собственост на съответната селска или градска община.

На базата на тези поземлени, икономически, социални и етно- религиозни отношения била изградена данъчната система на Османската империя. Основният данък плащан от християнските поданици на империята и подчертаващ техния статут на рая (букв. стадо) е поголовния данък - джизие. С този данък били обложени всички християнски мъже от 15 до 75 годишна възраст, като варирал между 40 и 80 акчета, но от XVI в. започнал постоянно да се увеличава. Всеки имот и бащиния се облагали с поземлен данък - испенче в размер на 25 акчета, независимо от големината на имота. Друг основен данък е десятъка върху реколтата и произведените продукти - юшур, заплащан натурално или в паричната му равностойност. Адет-и агнам или беглик - данък десятък върху овцете, събиран първоначално в натура, след това парично. Към категорията стопански и имотни данъци спадали още редица задължения и вземания. За нуждите на империята при воденето на непрекъснати войни и при постоянно увеличаване на разходите за издръжка на войските били създадени и многобройни данъци, които не били залегнали в шериата, затова били групирани като авариз - т. е. извънредни данъци. Отделно били събирани множество такси и глоби. Наред с това съществували и разнообразни повинности и задължения към държавата или тимариота - ангария. Извън данъците събирани от стопанството и производството фиска се попълвал и от постъпления като ресм-и райет - данък, даващ право на християнин да живее в Османската империя, ресм-и мюджеред - ергенски данък, ресм-и гердек - данък при встъпване на мъж в брак, ресм-и духан - димнина, данък за презимуване в земите на един или друг поземлен владетел, ресм-и хаймане - данък за скитничество. Общо в Османската империя са били събирани над 80 данъка, като бройката варирала в зависимост от конкретния случай. Стоките, които производителите изнасяли на пазара били с регламентирани от държавата продажни цени, което допълнително утежнявало събирането на парични средства за изплащането на множеството данъци. При това положение още от XVI в. в империята почнали масово да се ширят явления като лихварството, рушвета и бакшиша. Тези явления се явяват едни от основните причини за упадъка на Османската империя след XVII в.
Най- жесток от всички данъци за християните обаче бил данъка девширме (кръвнен данък). Този данък представлявал държавно регламентирана и законово обоснована насилствена ислямизация на българите. В османските извори първата информация за събирането на този данък датира от 1395 г. Кръвният данък е бил практика до 1705 г., когато е последното сведение за неговото събиране. Създаден за рекрутиране на еничарския корпус, същността на този данък е през период от 5 години да се набират от християнските семейства момчета на възраст 7 - 12 (не рядко и до 15 - 18) години, които да бъдат ислямизирани и подготвяни да бъдат еничари. В зависимост от нуждите събирането ставало и през период от 3 или 2 години. През 1403 г. еничарския корпус наброявал 10 000 човека, през XVI в. варирал от 14 000 до 45 000 човека, в края на XVII в. век наброявал 70 000 човека, а в края на XVIII в. бройката достига 110 000 човека. След последното събиране на кръвен данък от българските християни в периода 1685 - 1705 г. еничарският корпус започнал да се попълва от децата на самите еничари, както и от мюсюлмани, желаещи еничарска служба. Еничарският корпус е премахнат на 14 юни 1826 г. със заповед на султан Махмуд II (1808 - 1839 г.). За периода 1395 - 1705 година, по данни от изворите, броят на събираните български деца е не по - малък от 20% от всички български деца. Според изворите първоначалният брой на събираните деца в съответната година на рекрутиране е бил 2 000 - 3 000 деца. Постепенно бройката се увеличава за да се достигне до 7 000 - 8 000 отведени деца в годината на събиране. Най - консервативната оценка за броя на събираните деца в периода от 1395 до 1705 г. или в продължение на три века (прибл. 15 поколения българи), при положение че приемем период на събиране през 5 години, при минимална спомената бройка на взети децата - 2 000 прави 124 000 деца за три века, а при средно аритметичната бройка взети деца - 5 000 (също за период на събиране през 5 години) прави 310 000 деца за три века.

В процеса на налагане на своето владичество в българските земи Османската империя обособила няколко категории на население, които се ползвали със специален статут. Това били жители на едно или няколко селища, в други случаи били част от населението на дадено населено място, които се занимавали с дейности от непосредствено и първостепенно държавно и стратегическо значение. Част от тези дейности съществували още от времето на Първата и Втората българска държава, други били привнесени или институирани на място от османските завоеватели. Изворите дават информация за около 25 различни дейности, които се ползвали със специално отношение и статут. В своето задълбочено изследване на османските документи и дефтери - "Българите през ХVІ в." (София, 1986 г.), проф. Елена Грозданова и доц. Стефан Андреев подробно опиват характера на тези дйности, статута и облекченията, с които се ползвало населението заето с тези дейности. Двамата историци извеждат за XVI в. обобщените данни, според които населението заето с изпълнение на тези дейности съставлявало 1/5 до 1/4 от пълнолетните мъже християни в българските земи :
Войнуци - наричани още спахии - християни. Войнуците били набирани от християнското население като помощни войски, които се грижели за султанските и войсковите коне, изпълнявали разлини обозни длъжности към войските и били задължени да участват във военните походи. Войнушката институция обхващала почти всички наслени места в българските земи, чрез привличане на един или няколко войнука от дадено населено място. Войнуците, както и останалото селско население имали право на бащина, но за разлика от тимарските, вакъфските и хасовските собственици на бащини били освободени от поголовния данък джизие, поземления данък испенче и десятъка върху реколтата - юшур. От XVII в. нататък войнушката институция губи своето значение и замира.
Дервентджии - пазачи на проходи. Тяхното задължение било охрана на проходите и поддържане на пътищата през тях. За целта села били обявявани за дервентджийски или били създавани такива населени места с преселване на хора като дервентджии. Предвид на наличието на множество планински проходи и пътища в българските земи в регионите около такива места почти 1/10 от местното население получавало статут на дервентджии, а населените места в непосредствена близост до проходите се обявявали изцяло за дервентджийски. До средата на XV в. дервентджийските домакинства не плащали никакви данъци, но в последствие селищата им били включени в тимарската система, като били освобождавани от кръвния данък - девширме и някои извънредни данъци. Дервентджийската институция е от особено значение за османския период на историята на региона на Габровица. Три села в този регион са дервентджийски - село Хисарджик (дн. гр. Ветрен), село Къз дербенди (дн. с. Момина клисура) и село Капуджък дербенд (дн. Горна Василица). Голяма част от дервентджийските села запазвали чисто българския си облик и независим дух. Мнозина пътешественици прекосяващи прохода Траянови врата или пътуващи по пътя Самако - Татар Пазарджик описват с трепет как пътниците бързали да прекосят проходните пътища през Ихтиманска Средна Гора и тесните клисури на Марица и час по- скоро да се озоват в Тракия, Софийското поле или в Самоковско. Летописците на Кръстоносния поход на Владислав III и Янош Хуняди описват как местното българско население им оказвало помощ при опита да преминат блокираните проходи Траянови врата и Златишки през зимата на 1443 г. Османският пътешественик Евлия Челеби (1611 -1682 г.) се жалва от отношението на българите дервентджии към турските пътници, които често били бити и ограбвани от войнствените българи. Различни западни пътешественици и източници от различните векове на османското владичество отбелязват, че в региона от Ветрен до Вакарел турчин или пътник, ако не е християнин не смеел да замръкне.
Маданджии - железари и рудари. Към тази категория спадали видинджиите (във видините желязото се извличало от рудата), кюмюрджии (доставчици на въглища за видините и маданите), самокови (ковачи). Заетите с тези дейности плащали данъците не парично, а чрез част от произведените от тях продукти. Друга част от населението, която се занимавала с добив на дървени въглища била освобовождавана от извънредни данъци срещу задължението да доставя определено количество въглища за маданите. Тези категории специализирани дейности също са от голямо значение за региона на Габровица, тъй като селищата от Самако (Самоков) и селата около него, през Бане (Долна баня), Кюстендже (с. Костенец), Сестрине (Сестримо), Къз дербрнди (с. Момина клисура), Белова (с. Белово) до Радилово, Црънча, Варвара и Семчиново през XV в. са записани като селища с основен поминък рударство и въглищарство и всички те са в пределите на каза Самако (Самоков).
Джелепкешани - доставчици на дребен добитък, предимно овце, за нуждите на столицата, войската и султанските дворци и пазарите от месо за прехрана. Джелепкешани били всички притежатели на стада, скотовъдци и домакинства, които колективно се занимавали с отглеждането на стада. Срещу задължение да доставят определен брой глави добитък били освобождавани от редица данъци. Тази категория също е застъпена във всички селища от региона на Габровица. Същественото при джелепкешаните е това, че те за разлика от войнуците имали възможност да натрупат капитали и да се издигнат над статута на обикновената рая. Войнуците били ограничени да притежават до 40 дюнюма земя освободена от данъци, като за всеки дюнюм отгоре плащали всичките дължими суми като обикновените притежатели на бащини. Джелепкешаните обаче не били ограничавани в размера на притежаваните стада и по този начин освен дължимия данък в определен брой глави добитък, те могли не само да изнасят стока на пазарите, но и да организират постепенно редица дейности свързани с притежаването на големи стада - преработка на вълната, производство на мляко, масло и сирене. От средите на джелепкешание се заражда прослойката "чорбаджии", която с течение на времето ще обхване и други дейности, свързани с натрупване на стоки и средства. Цели селища като Елена, Котел, Трявна, Габрово, Копривщица, Панагюрище се утвърждават като средища на скотовъдство, свързано с пазарите. По този начин започва да се излъчва една заможна прослойка в българското пространство, която постепенно ще се превърне в основен икономически двигател в балканските територии на Османската империя и носител на идеите на Възраждането.
Туджари - търговци, които търгуват извън границите на Османската империя. По подобие на дубровнишките търговци, постепенно започват да се създава прослойка от търговци и сред българското население. В изворите са засвидетелствувани като търговци жители на Чипровец, Мелник, Пловдив, Арбанаси, Никопол. Тази прослойка е бъдещото ядро на "тежките чорбаджии и търговци", които заемат немалък дял в търговията в Османската империя през XIX в.
Кираджии - колари, които превозват стоки и товари с каруци по цялата империя.
Солари - производители на морска сол, освободени от всички държавни данъци и девширме.
Чалтъкчии - производители на ориз, освободени от плащане на извънредни данъци.
Доганджии - соколари. пряко зависими от централната власт. освободени от извънредни данъци.

Пространствено и времево светоусещане на българите в Османската империя през XV – XVII в.

В психиката на българина настъпват дълбоки изменения както в пространствен, така и във времеви аспект. Първият шок идва със завоюването на българските земи от османските нашественици. Унищожаването на държавата, ликвидирането на аристокрацията и духовните водачи е първата стъпка към трайното изменение на пространственото възприятие у българина. Макар и не с това индивидуално усещане и възприятие за държавата, което се проявява в епохата на Просвещението в Европа през XVIII в. и във времето на българското Възраждане, когато настъпва историческата еволюция от традиционно към гражданско общество, усещането за държавата като пространство и принадлежност е дълбоко вкоренено в съзнанието на средновековния човек. Османското завоевание нарушава това пространствено възприятие. И докато за съвременниците на завоеванието пространството и дъражвата са били едно цяло, то две - три поколения по- късно, в условията на владичеството, пространствената представа за принадлежност вече е свита на локално териториално ниво - селската или градската община и съответната християнска епархия. Най- общо казано българското пространство се раздробява на няколко географски ареала, оформили се като такива според географското си разположение и близки и сходни етнографски особености на населението - Мизия, Тракия, Родопи, Македония, Шоплук, Средногорие, Добруджа, Странджа. Но и вътре в самите ареали пространството се свивало от самосебе си в пределите на общината или най- много до пределите на нахията или казата (околията). До средата на XVIII в. когато начеват процесите на икономическо, социално и просветно възраждане на българите, общината - териториалната и християнската си остават основното пространство в мирогледа на българина. В условията на постоянни войни и междуособици в периода XV - XVII в. и отношението на османците към християнската рая, домът се превърнал в естествена крепост и едничко убежище. За голяма част от българското население, която не попадала в категориите на население със специален статут, път и пътуване или отдалечаване от дома означавало разстоянието което се изминавало от излизане при изгрев слънце до завръщане в дома при залез - т. е. в рамките на общината и нахията. Това пространствено затваряне впрочем е напълно естествена реакция в следствие на промените, които настъпват в начина на живот на българите с налагане на османсйкото владичество. Втория шок идва от самата система на налагане на владичеството чрез метода на религиозно разделение на поданиците на империята и третирането на християните като рая (стадо). Докато в икономическо и стопанско отношение промяната не била толкова шокираща - османците запазили съществуващата система на земеделие и производство, като ваимствали голяма част от данъчните вземания съществували в българската държава в доосманския период, то в социален и духовен аспект третирането им като стадо със всички произтичащи от това негативи, са оказали дълбоко влияние върху светоусещането на българина. Допълнителният поголовен данък джизие, плащан от немюсюлманите, ужасяващия кръвен данък - девширме, редица други унизителни задължения, данъци и такси, като например задължението християнин да приема в дома си мюсюлманин, да го храни и пои на воля и като капак да заплати и данък диш-хак (зъбен данък), загдето мюсюлманина си е изхабил зъбите с гяурска храна, кафтан-беха (данък кафтан), загдето си е накапал кафтана по време на пиршеството и такса за протрити подкови на коня, докато е яздел до гяурската къща за угощението, всичко това наред с процесите на насилствена ислямизация, капсулират пространството и светоусещането вътре в рамките на териториалната и духовна община - единствените останали форми на социално структуриране и самоопределение на българския народ. Времевият аспект също се свива в перспективно отношение. Годината, като времева единица добива особено значение в живота на българина. Съхранените и до днес най- употребявани пожелания и изрази - "да сме живи, да сме здрави, до година, до амина"; "догодина, живот и здраве"; "да се хванем за зелено", говорят достатъчно красноречиво за значението на годината като времево възприятие в съзнанието на българина през първите векове на османското владичество. Чуждоверският гнет, постоянните войни, тежката данъчна система, нестимулираща стопанското развитие и стремеж към по- високи добиви и перспективно развитие (особено в тимарските земи), липсата на духовни будители и просветители, определят битието на българина през XV - XVII в. като една повтаряща се всяка година практика да се произвежда толкова, колкото е необходимо да се покрият данъците и да се осигури прехраната на семейството. Тази цикличност, консервативност, както и липсата на стимули за инициативност и предприемачество, наложени от самата османска система в стопанско отношение, в последствие ще се окаже една от главните причини за кризите и упадъка, които настъпват в Османската империя още в края на XVII век. Същевременно обаче тези кризи ще поставят и началото на положителните промени в българското пространство, светоусещане и съзнание, които ще доведат българския народ до неговото Възраждане.

Османски документи и регистри за селищата в региона на Габровица през XV – XVII в.

Османската империя разгръща чрез своите административни и фискални служители една изключително педантична система на описване и водене на данъчни и поселищни регистри събирани в муфассал дефтери (подробни тефтери). Само в Ориенталския отдел на Националната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий" се съхраняват 8692 архивни единици, текстови документи и дефтери от XV-XIX век, както и 25 000 филмови копия предоставени от Basbakanlik osmanli arsivi (BOA) - Централен османски архив на Република Турция. Само една малка част от тези документи са преведени от османотурски, но и тази малка част ни дава ценна информация за живота, бита и състоянието на българското пространство. Публикуваните по- долу данни са извадки от преведените до момента дефтери от османотурски за периода XV - XVII в. за казите Татар Пазар (Пазарджик) и Самако (Самоков) и селищата от региона на Габровица, които попадат в пределите на тези кази. Основната данъчна единица в тези документи е хане - домакинство. Изследователите на демографските процеси в Османската империя приемат средна бройка за членовете на хането (домакинството) 4 - 5 човека. Дължимите данъци се изплащали в натура чрез продукти или парично в акчета (сребърна монета, основна парична единица в Османската империя с тегло около 1 грам), както например е плащано джизието - поголовен данък, събиран от немюсюлманското население.

КАЗАТА ТАТАР ПАЗАРЪ (ПАЗАРДЖИК) ПРЕЗ 1530 г.  [1]
Тимари [в каза Татар Пазаръ]:
Капуджък дербенд (дн. Горна Василица):
стои на пътя от Татар пазаръ към София и дава дервентджии; дават по едно киле пшеница, по едно киле арпа и ... и 10 акчета испенче. Ханета християни – 42, неженени – 3, вдовици – 1.
Сарухан бейлю със Ески Белово (дн. Септември и гр. Белово):
ханета мюсюлмани – 30, неженени мюсюлмани – 8, оризари – 49, ханета християни – 26, неженени християни – 8, [ханета] цигани – 7, неженени – 9.

БЕЛОВA-И БЮЗЮРГ  [2]
(дн. с. ГОЛЯМО БЕЛОВО)
През 1516/18 г. Голямо Белово административно е отнесено към Самако (Самоков). В него са регистрирани 56 християнски ханета и две вдовишки ханета. Общият приход от селището е в размер на 6577 акчета, формиран от данъчно облагане върху добив от пшеница, ечемик, лен, шира, лозя, испенче, воденици, кошери, плодове, свине, орехи, ниабет и арусане.
Във войнушкия регистър от 1523 г. в Белово към нахия Самако (Самоков) е регистриран един войнушки гьондер - за двамата ямаци има пояснение, че са от хайманетата; единият е от село Сестрине - дн. с. Сестримо, а другият - от село Десичева - дн. с. Лесичово.
През 1530 г. за Белово-и бюзюрг, въпреки че е част от хасовете на Ибрахим паша в казата Филибе (Пловдив), в уводната рубрика е записано, че „спада към каза Самако”. В него са регистрирани 59 християнски ханета, шестима неженени християни и едно вдовишко хане.
През 1570 г. селото е част от хасовете на султана (Селим II, 1566 - 1574) в нахия Сарухан бейли (дн. гр. Септември) на казата Татарджък (Пазарджик). Християнските домакинства са 28. Общият приход от селището е в размер на 21 707 акчета.
В Джелепкешанския регистър от 1576 г. в Белово, каза Татар пазаръ, са регистрирани петима джелепкешани, двама от които нови.
През 1596 г. селото отново е административно отнесено в нахия Сарухан бейли (дн. гр. Септември) на [каза] Татарджък. В него са регистрирани 8 мюсюлмански ханета и 26 християнски ханета. Към същата година в селото са регистрирани и 7 зеваид войнуци. Общият приход от селището е в размер на 31 707 акчета (от които 21 707 „съгласно стария дефтер” и 10 000 „съгласно новия дефтер”), формиран от данъчно облагане върху добив от ресм-и райет, испенче, пшеница, смесено зърно, орехи, зеленчукови градини, плодове, кошери, свине, лозя (на християните от селото и на мюсюлмани от села към [казите] Самако (Самоков), Татарджък (Пазарджик), София ”съгласно стария дефтер”), лук, чесън, лен, воденици, сено, ресм-и тапу, вино, ниабет и арусане, други сборни такси. Освен това е записан и приход, калкулиран в общия приход от Белово, от десятъци върху лозя от села, които се заниват със земеделие в границите на Белово и които плащат десятъци: Лесичово, Сестримо, Голямо Белово, Лъджене, Сеидли, Хисар-и коджа, Камениче, Корова, Тимурджилер, Костадново, Семчиново, Манендели, Сарухан бейли (дн. гр. Септември), Ракитово, Радилово, Брацигово, Капуджък дербенд (дн. с. Горна Василица), Бане (дн. гр. Долна баня), Ихтиман дербенд, Хралова, Бане към Разлог, Якоруда, два дербенда, Костенец мюсюлмани, Костенец християни.

БЕЛОВА-И КЬОХНЕ, ЕСКИ БЕЛОВА  [3]
‬(дн. гр. БЕЛОВО)
През 1530 г. имаме обобщена демографско - финансова информация за селата Ески Белова и Сарухан бейли (дн. гр. Септември). И двете са част от вакъфа на Коджа Дауд паша в казата Татар Пазаръ (Пазарджик). Общите данни за двете селища са следните: ханета мюсюлмани - 3, неженени мюсюлмани - 8, оризари - 49, ханета християни - 26, неженени християни - 8, ханета на цигани - 7, неженени цигани - 9. Общият приход е в размер на 23 200 акчета.
През 1570 г. Ески Белово, част от споменатия по-горе вакъф в нахия Татарджък, е със самостоятелен демографски и стопански регистрационен профил. В селото са описани едно мюсюлманско хане (записанияте конвертит първо поколение) и 89 християнски ханета (до имената на двама записани има бележка „пришълец”; 18 от регистрираните са в друго населено място). Общият приход от селището е в размер на 8503 акчета, формиран от данъчно облагане върху добив от испенче, пшеница, смесено зърно, кошери, воденици, вино, леща, коноп, ниабет-и арусане, такса за ползване на пасище, други сборни такси.
В Джелепкешански регистър от 1576 г. от Белова-и кьохне е регистриран един джелепкешан.
През 1596 г. в селото са регистрирани 50 християнски домакинства и шестима неженени мюсюлмани. Общият приход от него е в размер на 8520 акчета, формиран от данъчно облагане върху добив от испенче, пшеница, смесено зърно, кошери, воденици, вино, коноп, леща, ниабет-и арусане, свине, зеленчукови градини, такса за ползване на пасище, други сборни такси.

ДЖЕЛЕПКЕШАНСКИ РЕГИСТЪР ОТ 1576 г.  [4]
Документът е подробен опис иа джелепкешаните от 13 кази — Пловдивска, Пазарджишка, Софнйска, Ихтиманска, Радомирска, Кюстендилска, Пиротска, Берковска, Трънска, Дупнишка, Разложка, Самоковска и Брезнишка. Съставен е npeз 1576 г. от кадията на гр. Пазарджик — Джафер. Документът се пзаи в Ориенталския отдел на НБКИМ под сигнатура фонд 95, арх. единица 23.
КАЗА САМАКОВ (Самоков):
Село Бане-и мюслиманан (дн. гр. Долна баня):
Пири, калайджия - 40; Диване Махмуд - 30; Сюлейман Чечах - 40; Хъдър, син на Илиас - 75; Хамза Шабан - 25; железарят Дур Али - 35; Мухарем, син на Меми - 25; калайджията Насух и Дервиш Мустафа - 40; касапинът Хюсеин, нов - 40; Мустафа, син на Абдуллах, нов - 25; Меми, син на Абдуллах, нов - 40; Мийде Агнан, нов - 80; Ахмед, cин нa Минас, нов - 60; Кара Махмуд, нов - 25; Ибрахим Абдуррахман, нов - 25; гъркът Карабах, шивач, нов - 25; под поръчителството на Дауд Халил от [сепо] Рахманлу; Искендер, син на Халифа, нов - 60; Казъл Акмед Агнан - 60; Ридван Исмаил от джемаата Хаджи Алия, нов - 50. Всхчко - 785 овце.
Село Кюстендже-и геберан (дн. с. Костенец):
Войно и Стойко, синове на Момчо - 60; Дурмуш, син на Мустафа - овце 80; Вайло Цено и Вепчо Милуш - 55; Богдан Велко - 50; Диразан Миле - 50; Никола Драган - 50; Влаю Пею и Радослав Дело - 50; Сталю Крайненеца - 25; Петко Бейлу, нов - 40; Бойко Пею и Пенчо, нови - 30; Пенчо, Малко и Грозю Новак - 45; Тодор Стоян и Нестор Коч-Влайчо, нови - 40; Бахаин, пришелец, нов - 70; Искендер, син на Фуад, нов - 25; Церо Велчо, нов - 25; поръчител: Стале; Радослав Момчил, нов - 25; Велчо Милуш, нов - 25; Кючук Тодор, нов - 30; Фуад Фируз, нов - 25. Всичко - 800 овце.
Село Сестрине (дн. с. Сестримо):
Манол, грък - 50; Богдан Дойчин - 50; Райко Стойко - 50; Зоро Стоян - 40; Димитре Дафине - 50; Новак Богдан, нов - 30; Димитри, тъст на Стояи, нов - 40. Всичко - 310 овце.
Село Къз дербенди (дн. с. Момина клисура):
Драган Куза - 25; Боне Топап - 25; Милчо Стоян - 50; Бойчо Драгослав и Тодор Радослав - 50; Иван Михал и синът на Стоян, нови - 50; Войе Стоян и Дойчо Дельо - 60; Никола Иван - 30; Душе Славко и Райко Райчо, нови - 50; Радо Владиюир, син на Стоян, нов - 50. Всичко - 390 овце.
КАЗА ТАТАР ПАЗАРЪ (Пазарджик):
Село Белова (дн. с. Голямо белово):
Сагир Махмуд, син на Абдуллах - 20; Радул Пенчо - 35; Петре Станиш - 50; Стоян Иван, нов - 25; Петре Богдан, нов - 25;
Село Акънджи (дн. с. Аканджиево):
Канадин, син на Харами Хюсеин, нов - 35; Хасан, син на Вели Софи - 25; Мехмед, син на Мюман Али, нов - 25;
Село Хисарджик (дн. гр. Ветрен):
Белчине Бою - 40; Петко Туршан - 40; Ботю Бойче - 40; Пенчо Влайчо - 40; Стоян Цено, нов - 25; Иванко Туршан, нов - 25; Коджа Велчо Пенко, нов - 25; Влад Бундо, нов - 25; Сталю Доброй, нов - 25; Михаил Дойчо, нов - 25;

ИДЖМАЛ ДЕФТЕРИ ОТ 1635 г.  [5]
Селищата и брой на немюсюлманите облагани с данък джизие в каза Татар Пазаръ (Пазарджик):
Село Белова-и джедид (дн. Малко Белово) - 35 ханета.
Село Белова-и атик (дн. с. Голямо Белово) - 65 ханета.

ИДЖМАЛ ДЕФТЕРИ ОТ 1644 г.  [5]
Селищата и брой на немюсюлманите облагани с данък джизие в каза Самако (Самоков):
Село Костениче-и гебран (Костениче - християни; дн. с. Костенец) - 115 ханета.
Село Костениче-и мюслим (Костениче - мюсюлмани; дн. с. Костенец) - 56 ханета.
Село Къз дербенди (дн. Момина клисура) - 160 ханета. На споменатото село със заповед са приспаднати 25 ханета (заповед от 1645 г.). Издадена е заповед на споменатото рударско село да бъдат намалени 35 ханета (заповед от 1647 г.).
Село Сестрине (дн. с. Сестримо) - 85 ханета.
Село Капу, проход (вер. Капуджък дербенд?; дн. с. Горна Василица) - 48 ханета.
Село Очуша (дн. с. Очуша) - 87 ханета.
Село Радуил (дн. с. Радуил) - 92 ханета.

ИДЖМАЛ ДЕФТЕРИ ОТ 1675 г.  [5]
Обобщен списък за джизието на неверниците във вилаета Самако (Самоков) за 1675 година:
Село Костениче-и гебран (Костениче - християни; дн. с. Костенец) - 129 ханета.
Село Костениче-и мюслим (Костениче - мюсюлмани; дн. с. Костенец) - 43 ханета.
Село Къз дербенди (дн. Момина клисура) - 135 ханета. Освободени.
Село Сестире (дн. с. Сестримо) - 96 ханета.
Село Капулу, проход (вер. Капуджък дербенд?; дн. с. Горна Василица) - 59 ханета.
Село Очушене (дн. с. Очуша) - 87 ханета.
Село Радуил (дн. с. Радуил) - 105 ханета.
Село Худсал (дн. с. Гуцал) - 54 ханета.